Новини:

Посетете новата ни категория "Статии". Научете повече за Армения.

Научете повече за Арменската история и за известни арменски личности

СТАТИИ

"МИТОЛОГИЯТА НА АРМЕНЦИТЕ" - Агоп Мелконян

"ШАРЛ АЗНАВУР с нов албум

"Св. Григорий

Интервю с католикос Карекин II

Св. Мелетий

Амелия Личева - "Арменци"

Аракел Даврижеци (поезия)

Арманд Басмаджиян (поезия)

Ованес Шираз (поезия)

Нахабед Кучак (поезия)

Нишан Джингозян (статия)

Петър Добрев (статия)

Арменски преводи на Библията - Доний К. Донев

МИТОЛОГИЯТА НА АРМЕНЦИТЕ - Агоп Мелконян

Раждането на Вахагн
Една от най-красивите приказки на арменците е за раждането на бог Вахагн.
Била е разказвана преди повече от две хиляди и петстотин години, затова много от нея е забравено. Оцеляло е само началото, което описва раждането на Вахагн.
Стенеше в мъки родилни небето,
стенеше в мъки родилни земята.
Огъваше се в родилни страдания
червеникавата тръстика.
И димеше тръстиковото стебло,
и гореше тръстиковото стебло,
и бягаше сред пламъците
юноша русокос.
Имаше огнени коси.
Имаше брада от пламъциv и очите му бяха изгреви.
Такъв е бил Вахагн - с огнени коси, с брада от пламъци, с очи като малки слънца. Бил е очарователно красив и много силен.
И идва на белия свят с една цел - да спаси хората от драконите, наричани вишаби. Тези страховити чудовища изпращат по хората гръмотевичните бури и виелиците. Живеят във високите планини, сред облаците, дори на небето. Носят само бедствия и страдания. Когато вишаб скочи на земята, идват земетресенията. Когато вишаб захапе слънцето, идват затъмненията. Когато реши да си стопли ръцете, отваря вулканите. Ако доживее до хиляда години, би могъл да погълне целия свят.
Вишабите са хаосът, безредието и тъмните сили. И Вахагн влиза в страховита битка с тях, заради това го наричат Вишабоборец. Вахагн е умен и ловък, успява да примамва чудовищата и ги избива едно подир друго. Защото те са зли, а злите винаги постъпват глупаво.
В края на краищата победил. Вишабите изчезват, по земите настъпват мир и спокойствие.
Веднъж, докато се разхождал покрай река Ефрат, Вахагн научил, че в най-тясното русло на реката се къпе някаква неземна красавица. Казва се Астхик, което на арменски означава "звездичка". Много момчета искали да я видят, затова тя покривала тази част от реката с плътни облаци.
Но когато минава Вахагн, става чудо - облаците се отварят и Астхик наднича с любопитство. Тя се влюбва в красивия млад мъж, той също се влюбва в нея и двамата заживяват заедно и щастливо.
Нататък приказката разказва, че имали момче и го нарекли Хайк. По това време тиранинът Бел решава да подчини всички народи на земята, Хайк влиза в страховита битка с него и успява да го победи. После събира най-близките си приятели и построяват град. Хайк става техен вожд и те започват да се наричат "хай".
И до днес арменците наричат себе си "хай", а родината си - "Хайастан". Значи всички арменци са потомци на Хайк.
Хайк има доста деца, но най-много се прочува синът му Арам. Той води множество успешни войни, побеждава врагове и чудовища, носи мир и спокойствие. Наплашените и отчаяни околни народи започнали да наричат хората на Арам "армени", а държавата му - "Армения".
Така е и до днес. Потомците на Вахагн и Астхик наричат себе си "хай" и държавата си "Хайастан", а всички други по света използват думичките "арменци" и "Армения".
Но в началото бил Вахагн и неговата ожесточена борба с вишабите. При една от битките сред облаците му притрябвал огън и помъкнал към небето наръч слама. Но докато бързал, сламките се разсипват, разсипват и така изплитат онази красива огърлица от звезди, наричана Млечен път.
И знаете ли как старите българи са наричали Млечния път? "Кумовата слама". Защо пак слама, случайно ли е това?

Преразказал Агоп Мелконян

На 82 години ШАРЛ АЗНАВУР издава нов албум

( Интернет Медия БИГ.БГ 20/2/2007 13:30:00)

    Някои артисти правят наистина феноменални кариери. Шарл Азнавур, например. От самото начало няма място или тема, които да са останали далеч от него. Подкрепян от усещането за увереност в собствения си талант и вяра в съдбата. И както казват, съдбата обича смелите. Но истинският талант също така трябва и грижовно да се отглежда.

    Слушайки песните в новия му албум, COLORE MA VIE, е лесно да се види, че са много актуални. Част от тях са записани в легендарното студио Egrem в Хавана с кубинския пианист Кучо Валдес. Този албум не е просто поредният камък върху една достопочтена сграда.

    Въпреки че каза сбогом на сцената и звездния живот, 82 годишният Азнавур ще атакува още веднъж, разкривайки ни какво го подлудява и какво му вдъхва надежда. COLORE MA VIE, в груб превод “цвета на живота”, не просто прелива от цвят, но съдържа и порядъчна доза гняв. Салса вибрациите на първото парче, La terre meurt, подготвят сцената за обраната и непретенциозна преценка за синята ни планета, разкъсвана от леност и алчност. Песента Moi je vis en banlieue се забива още по-надълбоко, обръщайки се към тема, преди липсвала в огромното му творчество – избухливите френски предградия. Влизайки в кожата на младеж, той говори от първо лице, направляван от чист идеализъм и фатализъм: домът на Азнавур е дом на “измамни малки дилъри” и “сериозни студенти”, където “ти си съден по това как изглеждаш, не по това какво можеш”. Тези думи се врязват директно в боледуващия свят наоколо.

    Гневът на певеца градира - “Вляво или вдясно, каква разлика има/ Между помпозните им речи, които само зарибяват избирателя...”, пее той от дъното на душата си, отваряйки очите ни и събуждайки вниманието ни срещу предразсъдъците и клишетата.

    Вдъхновението за този материал може да бъде проследено обратно чак до вечната Comme ils dissent, създадена и записана през 1972, и проницателната й атака срещу моралния закон. Други времена, други теми, но съвсем същото желание да не пропилява напразно таланта си. Азнавур е артист на своето време, винаги близък до съвремието си и неговите надежди и страхове. Това е знак за човек с характер, който не оставя нещата на другите, а дава своето послание ясно.

    J’abdiquerai е кратък артистичен завет, построен върху мариачи брас секция, иронично определяща, че смъртта е близо, заедно със заслужените почести или лицемерните хвалби. Силата да намери най-точните думи е очевидна и в Avant, pendant, apr's, триптих, който се обръща към един минал споделен живот. Oт висотата на силата на своите възприятия, Азнавур предалага на слушателите брилянтна версия на своята безсмъртна песен Tu t'laisses aller, която изследва живота на една двойка, от момента, в който се влюбват, до незначителната им раздяла, която идва в резултат на малките трудности в живота заедно.

    Жените също са тема в албума, с точност в парчето Il y a des femmes, саркастична, но и почтителна ода за слабия пол. И въпреки всичко, в последната му работа няма лиспа на любов или хуманност. Азнавур звучно казва ДА на живота, който му е дал толкова много, отпразнува го с меланхолия и сърцеразбиващ маниер, сменяйки хиляди нюанси в ритъма на биг бенд в Colore ma vie, песента, от която взима заглавието си и целият албум. Той също така заявява страстта си към мекотата на Маракеш и към Армения, която се радва на неспиращата му подкрепа.

    Накратко, през 2007 Азнавур е отново човек на своето време. Отдаден, сериозен, жизнерадостен и най-вече човек, който не се предава.

Charles Aznavour
Colore ma vie

01 La terre meurt
02 Colore ma vie
03 Il y a des femmes
04 J’abdiquerai
05 Tendre Arm?nie
06 Avant, pendant, apr?s
07 T’en souvient-i
08 Sans importance
09 Moi, je vis en banlieue
10 Oui
11 Fado
12 La f?te est finie

св. Григорий

    Великият просветител на Армения, св. Григорий, живял в трети и първата четвърт на четвърти век.
    Той произхождал от знатни и благородни родители езичници, сродници с царския дом на персийския владетел Артабан и на брат му, арменския цар Курсар.
    Започнала война между арменци и перси. Григорий, тогава още дете, избягал с родителите си от Армения в Кесария Кападокийска. Там се запознал с християнската вяра. Приел свето Кръщение.
    Като възмъжал, встъпил в брак. Имал двама синове, Ортан и Аростан. Посветил ги в служба на Църквата.
    Подир смъртта на жена си, Григорий се върнал в Армения и постъпил на служба при цар Тиридат. Заради вярната му служба царят го обичал много, но като узнал, че Григорий е християнин, Тиридат люто се разгневил. Започнал да го принуждава да се отрече от християнството и да се поклони на идолите. Григорий не отстъпил от вярата си. Затова бил подложен на тежки мъчения. След това го хвърлили в дълбока яма, за да го уморят. Но всемогъщия Бог го запазил невредим в тази яма. Той внушил на една благочестива вдовица да спуска всеки ден храна на мъченика. Така Григорий прекарал в тая яма 14 години.
    През тия години избягали от Рим и се заселили в Армения, близо до планината Арарат, в девически манастир 37 монахини, преследвани от Диоклетиан. Между тях била преподобна Рипсимия, която се отличавала с необикновена красота. Тиридат продължавал да преследва християните в своето царство. Нападнал и тоя девически манастир. Всички сестри били подложени на страшни изтезания и загинали мъченически.
    Заради тая жестокост Бог наказал Тиридат. Той се побъркал и заприличал на звяр.
    Насън сестрата на царя получила указание, че Тиридат няма да се излекува, ако Григорий не бъде изваден от ямата. Мъченикът бил незабавно изваден и пуснат на свобода.
    Най-напред Григорий запитал за телата на убитите девойки, които лежали непогребани вече 9 дни. Като събрал разхвърлените им останки, той ги погребал недалеч от столичния град. Тук довел болния цар, помолил се горещо за него и тъй го излекувал.
    По тоя начин той станал отново близък на царя. Добил право да учи народа на християнската вяра и да зове всички към покаяние. Издигнал църква на мястото, където били погребани монахините.
    В 305 г. царят изпратил Григорий в Кесария Кападокийска да бъде ръкоположен за епископ. Като се върнал, придружен от много свещеници, той покръстил целия царски дом и цялата страна.
    Св. Григорий завършил своя многострадален живот в 325 година.
    Част от неговите мощи се пазят и досега в Ечмиадзинския манастир, издигнат, където били погребани Рипсимия и другите девойки мъченици.
    След смъртта на св. Григорий Просветител в епископски сан бил въздигнат неговият син Аростан, който продължил делото на баща си. Той бил един от 318-те отци на Първия вселенски събор, станал в Никея в 325 г.

        © Жития на светиите, Синодално издателство, 1991

Католикосът на всички арменци, Карекин II: Главното идва от Духа и минава през сърцето

Автор Пламен Сивов петък, 27 януари 2006, 00:02

В края на 3 век сл. Хр. арменският цар Тиридат приема християнството и под ръководството на Св. Григорий Просветител скоро цялата страна се обръща в Христовата вяра, ставайки първата държава, официално възприела християнството. Григорий приема епископски сан в Кесария и става първият от 131 последователно избрани католикоси (първоепископи на всички арменци) от онези времена до наши дни.

Поради сложни исторически и богословски причини Арменската църква приема за Вселенски само първите три от признатите от Православната църква седем Вселенски събора. От православна гледна точка Арменската църква се определя като „дохалкидонска” (по името на вселенския събор, на който за пръв път не е имало арменски представители) или „монофизитска” (от „една природа” – възглед за природата на Христа, произтичащ от неприемането на някои догмати на последвалите вселенски събори).

В много отношения Арменската апостолическа църква е запазила древни богослужебни традиции на ранната църква и в повечето случаи отношенията между нея и православните църкви са дружески.

С Негово Светейшество Католикоса на всички арменци Карекин II разговаря Пламен Сивов.

Ваше Светейшество, имах възможност да посетя няколко социални проекта на Арменската апостолическа църква и бях силно впечатлен от мащабите на дяконическата работа у вас и от огромното желание на свещенството да служи на най-онеправданите.
Може ли да споделите за читателите на Православие България за актуалната ситуация във вашата църква – религиозното образование, монашеството, богословското образование...

Както и други църкви в пост-съветските страни, и ние изпитваме тежки времена. Църквата може би не беше подготвена достатъчно за промяната. Липсваха ни достатъчно брой храмове. 70 години ни беше отнето правото да строим храмове, както и всякаква мисионерска дейност; немислимо беше и да се занимаваме с каквато и да било социална дейност. В последните години на Съветския съюз имахме около 30 храма – и повечето от тях бяха в ужасно състояние, занемарени. При тези условия църквата се опитва да направи каквото може, за да възстанови църковния живот.

Първата ни задача беше да увеличим броя на учениците в семинариите, както и да обучим учители по вероучение. Постепенно започнахме да строим нови и да възстановяваме храмовете си и да навлизаме в социалната сфера. Армения преживя едно разрушително земетресение през 1988 г. и един тежък военен конфликт с Азърбейджан по повод Нагорно Карабах. В такива условия църквата ни се опитваше да се въстановява и мисля, че беше постигнато много. В същия период загубихме един след друг и двама Католикоса.

Днес църквата ни разполага с 2 семинарии, в които се обучават 240 ученици. Имаме и отделни интензивни курсове за подготовка на свещеници, в които имат право да участват хора, завършили друго висше образование. В края на обучението много от тях биват ръкополагани и изпращани в съответните епархии. Радостно е, че вече имаме достатъчно семинаристи; от друга страна, не достигат църквите – затова и активно възстановяваме занемарените храмове. В малките градчета и селата, където изпращаме свещеници, трябва също така да му осигурим подходящи условия за живот. Финансовото ни положение не е цветущо; около 80% от приходите ни идват от дарения от чужбина. Не се оплакваме; това не е трагедия. Успели сме да построим или да възобновим доста храмове, около 140 свещеника са били ръкоположени само за последните 6 години и около 60 църкви са били или възобновени или построени наново.

В училищата се въведе задължителен предмет „История на арменската църква”. Имаме добра мрежа от младежки центрове, в които се обучават около 6000 деца и младежи. Около църквите работят младежки клубове и много други форми на организирана дейност; кухни за социално слаби, болница, сиропиталище (скоро ще имаме още две сиропиталище), и дом за стари хора. В близките 2-3 години във всички главни градове на Армения ще имаме функциониращи църкви, при това големи – повече от 1000 кв. м. площ всяка.

Църквата ни разполага с църковен телевизионен канал и телевизионно студио. Оптимисти сме за бъдещето на църквата си. В нашата Конституция Арменската църква е призната за национална църква и беше посочена ролята й в образователната, културната и социалната сфери. Скоро ще бъде приет специален закон, уреждащ изцяло отношенията между църквата и арменската държава, отделен от Закона за свободата на вероизповеданията.

Най-важното е, че изпращаме десетки наши свещеници да се обучават в чужбина, да събират опит и да усвоят последните постижения в социалните и точните науки – за да не ни се налага с усилие да стигаме до неща, които вече са измислени.

Ние сътрудничим с неправителствените организации, така също и с религиозните организации на други деноминации в Армения. Опитваме се да развиваме социални проекти, образователни, така и проекти в областта на земеделието. Това сътрудничество е от голяма полза за Арменската апостолическа църква, като се има предвид тежкото икономическо състояние на нашата страна. Нашата съвместна работа с неапостолическите църкви в Армения задава една позитивна атмосфера на взаимно разбиране и солидарност – пример за цялото ни общество, който е особено актуален днес. Ръководството на нашата църква се опитва да създаде необходимите условия за организации, работещи за благото на църквата – предоставяме помещения и се опитваме да им помагаме по всякакъв начин.

Как се отразиха 70-те години атеизъм върху душата на народа? Загубиха ли вярата си арменците и намират ли я отново сега?

Днес църквите ни са пълни с хора. Понякога дори не сме в състояние да отговорим на всички потребности на хората – не само в духовната сфера, но и в социалната сфера – защото хората сега искат много неща от нас. Нашите държавници разбират важността на църковната мисия и в рамките на съществуващия закон се опитват да ни помагат.

За нас сега е времето, в което най-активно трябва да образоваме както собствените си свещеници, така и арменците като цяло.

В един доклад на Световната банка се цитираше мнение на арменец, който казва: „Правителството ни изостави, но ние се обръщаме за спасение към църквата” – имаше се предвид най-вече материално спасение. Как виждате ролята си в социалната работа, в гражданското общество; как виждате мястото на църквата за в бъдеще в контекста на това общество?

Първо бихме искали да видим ролята си на сеячи на моралните устои на обществото – това за нас е най-важното. Върху тази основа ще построим всичко останало. Виждаме огромно поле за сътрудничество с най-различни неправителствени организации, както и с правителството.

А организациите и правителството проявяват ли желание за сътрудничество?

Те просто нямат друг шанс (смее се). Желанието за съвместна дейност всъщност наистина съществува. Тази морална основа, от която има нужда обществото, може да се изгради само от църквата. И ако моралните ценности не са достатъчно силни в обществото, държавата просто няма бъдеще – и затова сме длъжни да си сътрудничим. Развитие без здрави връзки с нравствеността, дори и това е да много интензивно развитие, няма бъдеще. Затова и държавата е силно заинтересувана да подпомогне църквата да изпълни тази своя мисия.

Когато погледнем назад към историята на църквата ни, намираме много подобни примери. Основната причина днес изобщо да имаме държава, е църквата. И това разбиране за ролята на църквата съществува в съзнанието на всеки арменец, включително и в правителството.

Църквата осъществява и една много важнa социалнa функция – тя осигурява връзката между отечеството и диаспората, емиграцията. Църквата е една от най-добрите връзки на арменците извън Армения с родината и с християнството. Разбира се, хората не са винаги 100% доволни от църквата; критикуват ни, искат да видят църквата по-ангажирана с политиката; искат една още по-авторитетна църква, която да регулира и проблемните области в политиката.

Какви са отношенията ви с другите християнски общности?

Прекрасни. Имам чудесни отношения и с православните, и с католическата, и с евангелските църкви. Веднага след като ме избраха за католикос, посетих много от главите на поместните православни църкви; бях и в България. Точно по това време Българската църква за жалост все още беше разделена. Тогава ми направи силно впечатление ревността за Православието на вашите йерарси. Радвам се, че в България беше възстановено единството на църквата и днес навлизате в един нов стадий на развитие на вашата църква. Сигурен съм и се надявам, че отношенията между нашите църкви ще продължат плодотворно занапред; между нашите два народа има вековна традиция на близост - благодарение на тази традиция и на добрите отношения между нашите страни. Църквата трябва да има водеща роля в тези приятелски отношения.

Чрез вас и чрез вашата медиа бих искал да изпратя топлите си поздрави и към държавните институции в България. По време на моето посещение преди няколко години имах много ползотворни срещи с различни министри от тогавашното правителство (на НДСВ, бел. П.С.), с Президента и други официални лица.

Споменавам това, защото често забравяме колко трудно работят държавните институции в страни като Армения например. Често природата на работата на държавниците не се разбира от хората; очакванията от тях са нереалистични, а те самите срещат много трудности при прилагане на исканата от тях политика. Не мога да си представя един президент например да не иска искрено да спомогне за развитието на страната си – дори и от егоистични мотиви. Но понякога нещата просто са извън техните възможности и власт. Ето, аз например също бих искал да съм колкото може по-близо до хората си, до техните проблеми. Но не винаги това е възможно – и сигурно мнозина си казват за мен „Този католикос за нищо не става”... Може би най-добрият съдник за нашите успехи и възможности ще бъде историята.

Българите имат дълъг опит от съвместно съжителство с арменци и мисля, че нашите два народа винаги са поддържали едно силно духовно родство. Какво бихте пожелали на арменците в България и на читателите на Православие България?

Искам да изпратя рождественските си благопожелания на Вашите и моите сънародници в България. Великата традиция на приятелство между нашите два народа трябва да продължи. Главното между нас идва от Духа и минава през сърцето. Ние имаме подобни спомени от едно чуждо потисничество и сме стадали по един и същ начин. История и традицията са най-добрите основи за нашите бъдещи отношения.
10 януари, 2005 г.
Ечмиадзин, Армения

Св. Мелетий

Дата: понеделник, 12 февруари, 2007 в 01:00
Продължителност: 1 Ден
Повторение на събитието: Всяка година

(През цялата седмица се разрешава риба, сирене, яйца и масло)

Св. Мелетий, родом от Армения, бивш севастийски епископ, бил единодушно избран за архиепископ в Антиохия. С този избор се съгласили и арианите, които в Антиохия били повече от православните. Те се надявали да намерят в новия архиепископ свой съмишленик, но скоро се убедили, че сбъркали в очакванията си. Тридесет дни след избирането му Мелетий проповядвал в храма. Всички присъстващи – православни и ариани, с нетърпение очаквали от него изложението на вярата му. Мелетий почнал да хвали догмите, утвърдени от Никейския събор, и да изповядва Иисуса Христа като единосъщен на Отца, равен Нему в сила и слава и като Него творец на вселената. Туй всенародно изповедание на православието силно разгневило арианите. Един от архидяконите, привърженик на лъжеучението, пристъпил до архиепископа и с ръка му затулил устата. Тогава архиепископът вдигнал ръката си и показал на народа трите пръста в знак на Светата Триипостасна Троица, и след това, като свил двата пръста, показал един, като с това означавал едното Божество. Архидяконът го хванал за ръката и Мелетий започнал отново с уста да изповядва и прославя неразделната Троица и едното Божество, увещавайки народа твърдо и неизменно да държи истината. Разсърденият архидякон ту ръката държал, ту затулял устата на светителя, който така ревностно проповядвал истинската вяра. Православните почнали гръмко да изразяват радостта си и да славят пресветата, единосъщна и неразделна Троица, а разгневените ариани изгонили от църквата архиепископа >>>

Амелия Личева - "Арменци"

Много е говорено за стихотворения като "Арменци" и "Заточеници", които - според повечето изследователи на Яворов - не са толкова важни с конкретните образи, които визират, колкото със силата на обобщенията, които правят, с превръщането - да кажем на арменците - в символ на страдащия човек изобщо. Емблематичен в това отношение е анализът на Никола Георгиев "П. К. Яворов -"Арменци". Както е изтъкнато в него - водеща в стихотворението е "...тенденцията към най-висша обобщеност, тенденция изгнаниците да прераснат в образа на борещия се и страдащ човек, а техният бунт и тяхното страдание, подхванати от природната стихия, да се разгърнат в световни измерения".
Затова и в настоящия си прочит ще се съсредоточа повече върху конкретиката, върху начина, по който е видяна чуждостта в "Арменци".
Още със заглавието "Арменци" откроява другостта, забелязва я, съобщава я, налага я. И създава очакване за текст, чувствителен към определена маргинална група, към проблемите й, към статуса й, към живота й. Той описва страданието на тази група, битността й на обречена, обезсилена, но и непокорна, непредаваща се... В този смисъл "Арменци" обвързва, даже бих казала, отъждествява чуждостта със страданието. Чуждият, другият, различният - внушава то - винаги е нещастен, обречен. Той е заплашван, застрашаван от всички, защото е "като гонено стадо от някой звяр гладен". Той - с други думи - е жертвата, която стои в основата на общественото сговаряне, на общността...
Неслучайно, струва ми се, текстът толкова силно акцентира върху телесността - арменците са "изпити и бледни", ликът им е страдалчески, те плачат (пеенето през сълзи), алкохолът допълнително ги разрушава, раните, които разяждат сърцата, покриват и тялото. Оттук и слабостта им, пребиваването им в периферията. Защото другият според този текст - или поне етнически другият - е "немил-недраг", той е мъченик. Той е типичният изгнаник, който се разкъсва от спомени по родината, от желанието да се завърне в нея, подсилено и от волята да се помогне на страдащата родна земя, да се отзове на "за помощ синовна всегдашния клик".
И така, самото човешко тяло може да се разглежда като кодиращо различността, чуждостта. Защото чуждостта обикновено се усеща като нещо, което е/се проектира в кръвта, костите, плътта, гласа... И другостта в случая бива разпозната като своеобразно веществено доказателство, което "дамгосва" арменците, прави от тях емблематични страдалци, свързва ги със съдбата на скитника евреин, на самото еврейство. Паралелът е неизбежен. Както евреите и арменците от този текст са обречени да останат в чуждата земя (идеята за диаспората), подвластни са на типичната за евреите дилема - да се опитат да забравят, да се отърсят от вековната памет, от наследството, и да не могат. Да не могат да забравят, да не могат да очистят съзнанието си от "програмирана" наследственост. И да са едновременно в историята и настоящето, т.е. - вечността - усещане, което се постига и чрез цикличната композиция на самото стихотворение.
Символ на невъзможността да се забрави е и пиянството на арменците. Но алкохолът не е в състояние да изличи паметта. Оказва се, че както за евреите, и за арменците образът на възжеланата обща, своя, родна земя, е неизкореним. И както е обикновено в българската поезия ликът на родното място е насложен върху образа на майката (аналогия между майка и родина), за да се засили привлекателността и неизличимостта му. Следователно, вече малко по-общо видяно, може да се каже, че визията за етническата другост в "Арменци" се свързва с темите за паметта, за радикалното друго, за страданието и оцеляването, за вечността. Защото арменците, както и евреите, са припознати като емблематичните страдалци.
Маркер на другостта в стихотворението обаче е не само тялото. Неин маркер е и езикът. Един чужденец може да бъде разпознат по лицето - било заради цвета на кожата, било заради някои специфични особености, но това не винаги е достатъчно. Най-сигурният белег за разпознаването му е езикът, доколкото чужденецът по условие е онзи, който говори друг език или който лошо говори нашия. А вече друг въпрос е, че той е и този, който ни учи, че за да опознаем себе си, трябва да станем номади, чужденци в собственото си говорене, да използваме многоезичността в собствения си език.
В "Арменци" езикът не е просто глас, говор, той е пеещ глас. Защото езикът на арменците е език отвъдсловесен, език, който не разчита на думите, на тяхното възприемане, а избива в песен, която въздейства по друг начин. Песента, която от пиянска прелива в "дива" (заради страданието, злобата, желанието за мъст), а после и в бунтовна, е най-добрият израз на преживяването на всички регистри на чуждостта. Нещо повече, единствена песента е в състояние да преодолее евентуалната лоша акустика и да заяви гласа на различните. И пеенето на арменците е знак за наличието на един език на паметта, на родното и майчиното, един отвъдсловесен, телесен език (не затова ли текстът обвързва пиене и пеене, т.е. глас и тяло), който поне за миг ги връща в дома, каквото и да значи той (родина, утроба) и облекчава страданието.
И пак заради чуждостта, заради това, че арменците са други, изгнаници, те съумяват да намерят силата, чрез която да преобразуват своите нещастия в опора, в съпротива. Защото чужденецът е и човек, в чието гърло се свива приглушена ярост, която рано или късно се трансформира в глас, в енергия, в действие... Текстът "Арменци" отказва категорично да каже в какво би се трансформирала яростта в случая, но задава възможните параметри. И запазва напрежението, запазва неразрешена драмата на чужденците, които все още нито са свикнали с участта си, нито са готови за преход, за ексцес.
Разбира се, всеки опит да се класифицират хората на низши и висши по раса, цвят, религия, е катастрофално - и за тези, върху които се упражнява, и за тези, които го упражняват. Страданието не генерира непременно и автоматично солидарност. Но при народи като еврейския или арменския, при народи, които като общност трябва да оцеляват на чуждо място, този принцип се преобръща. И се случва т.нар. мистерия на оцеляването чрез солидарност. Може би и защото чужденецът - както твърди Георг Зимел - не е просто този, който днес идва, а утре си тръгва. Чужденецът е този, който днес идва, а утре остава. Той е обективният, онзи, който с очи филтрира общността, в която е попаднал, и изпитва устоите й. Той е онзи, който поставя под въпрос, който лишава от домашна перспектива както своя поглед, така и на обитателите на пространството, в което се е установил.
Накратко, "Арменци" е текст за парадигматичния чужденец, който страда от постоянна загубa на идентичността, правеща го низвергнат, отхвърлен, неспособен лесно да схваща разликата между заплахите, идващи отвън и тези, извиращи от собственото му тяло, което му изглежда неуютно и противно на самия него...

МИТОЛОГИЯТА НА АРМЕНЦИТЕ - Агоп Мелконян

Аракел Даврижеци

Написах аз, Аракел, това, изпълнен със земни грехове
Така аз славея и розата, доколкото можах, възпях.
А Гавраил в славея поисках да покажа,
Мария - в розата и Христос - в царя, както аз умеех.

И всички моля - които стиховете мои прочетат,
и всички - които весело и нежно ги изпеят,
пред Бога името ми в молитвата да споменат
и за таз молитва нека Господ ги благослови.

Арманд Басмаджиян

Колкото и звездата да свети, водата в морето не намалява.
Който със ситото мери Кура, на хората смешен ще стане.
Каменният дом ще издържи, колкото и вятърът да духа -
нима той стена ще пробие или да я продупчи ще може?!

Рибата няма да скочи, ако с нож я промушат.
Къна на магаре не подхожда - то и без това е красиво!
Пясъкът памук не става, дори в юрган да го завиеш...

Кой съм аз и как ме наричат? В какво е моята доблест?
Името ми е Хаутюн, а зоват ме Саят-Нова!
На грамотност съм изучен, зная на стиха си майсторлъка.
Словото мое да загърчи ще накара небесния купол!

"Пак ти казвам"

Пак ти казвам:
Не взимай роза - тя боде!
Люби ти теменужка без бодли
и нежния й аромат.

Намерил си красива роза?
На бързо ще увехне, започни!
Люби цвета дорде е пъпка -
на гърдите ти да разцъфти...

Ованес Шираз (в превод на Агоп Мелконян)/a>

Нахабед Кучак (XIVв.) /a>

"Хайрени"
<
Очите си ги взела от морето,
веждите - от синора през май.
И още: снагата и лицето
си откраднала от розата, признай.
Осанката ти тъй сияе,
че помръква бедният гледец.
А в прегръдката ти - Бог го знае -
възкръсва всякакъв мъртвец.

---

Лицето ти е бяло, снежно,
а като жарава ме изгаря.
Ето те - пристъпваш нежно
и само с вежди разговаряш.
Знам, разтвориш ли сукмана,
по-белоснежна е гръдта ти.
Но ще избягаш - една измама,
която дяволът ми прати.

---
Къде да ида, що да сторя -
обичам всяка хубавица!
Щом стигна вечността, покорен
ще поведа и годеница.
Очарован, влюбен, съгрешил,
на Бог ще се представя: "Виж,
ти сам това си сътворил -
защо тогава ме виниш?"

---

Колко пъти ще повтарям:
"Ушийте дреха за моята изгора.
Лъчетъкан да е платът отгоре,
от лунна светлина хастара,
подплатата - пера от птици,
гайтани изтеглете от браздите.
Копчетата направете от звезди,
а от моите очи - илици."

---

Виж я - крачи с друг
на моята душа душата.
Сърцето ми без звук
в мъртвото пропада.
И казва то като по чудо:
"Не бъди към себе си суров.
Любовта щом е принуда,
не е любов."

---

Ако обидиш чужденец, дано
клетвата ми да те погребе.
Не ухае чуждото сено,
не синее чуждото небе.
И злато да вали довека,
за чужденеца е дъждец.
Ако обидиш чужденец, то нека
сам станеш чужденец!

---

В дланта си взех земята цяла,
но извърнах поглед с огорчение.
Не открих в душевното си огледало
поне един за уважение.
С кого да споделиш трошица болка?
С кого ли - хляба си, водата?
Където волята е своеволие,
представя се за истина лъжата.

Нишан Джингозян

"Липсващият дебат за арменския геноцид"

Тази година се навършват 90 години от първия геноцид на 20 век, който започва в нощта на 23 срещу 24 април 1915 год. Около 1.5 милиона арменци биват избити и депортирани в периода 1915-1923 г. от правителството на " Младите турци " на Отоманската Империя. "Убеден сьм, че цялата история на човешката раса не съдържа такъв ужасен епизод като този. Масовите кланета и преследване в миналото изглеждат нищожни, когато се съпоставят със страданията на арменския народ през 1915 година ". С тези думи посланикът на САЩ в Отоманската Империя Хенри Моргентау -баща описва арменския геноцид.

Над 300 арменски политици, религиозни и интелектуални лидери са арестувани в Константинопол (Истанбул) и екзекутирани. Следващата стъпка е депортацията към концентрационни лагери, разположени в сирийската пустиня. Хиляди измират по пътя от глад, жажда, изтезания и епидемии. Наред с физическото изтребление на арменския народ започва и заличаване на паметта на нацията. Църкви, училища и културни паметници биват осквернени и преименувани. Децата се покръстват с турски имена. Пренаписва се историята.

Защо арменският народ е подложен на този варварски геноцид? Армения е една от най-древните страни в света, с писмени източници отпреди 3500 години. Арменците първи приемат християнството като национална религия - преди 1700 години. Статутът им като религиозно малцинство, репутацията им на добре образована нация ги правят мишена на ненавист и завист. "Няма да разрешим никакви други малцинства да живеят в Турция. Това беше грешка на Отоманската Империя и ние платихме в случая с балканските страни. Ако нямаше малцинства, нямаше да има независими държави на Балканите", декларира Мехмет Талат - министьр на вьтрешните работи на Отоманската Империя на американския посланик по това време в империята.

Деветдесет години по-късно, над 16 държави официално признават арменския геноцид. Сред тях са Франция, Канада, Русия, Великобритания, Кипър, Белгия, Ватиканът. Европейският Парламент и ООН приемат резолюции, в които призовават Турция да признае избиването на 1.5 милиона невинни жертви. Въпреки международният натиск над Анкара, страната остава глуха за призивите за признаване на геноцида.
В първите дни на октомври тази година се очаква да започнат преговорите за присъединяване на Турция към Европейския съюз. На масата на преговорите ще бъдат поставени много от проблемите, с които Турция все още не се е справила - кюрдският проблем, политическите затворници, правата на жените, свободата на словото, мъченията на журналисти. "Няма съмнение, че изтезанията в Турция продължават", се казва в доклад на Медицинска Фондация за защита на жертви от насилие. Организации за защита на човешките права като Амнести Интернешънъл установяват този факт всяка година.

В доклада си за 2004 г. Бюрото за демокрация, човешки права и труд към Държавния департамент на САЩ заявява:" Правителството на Турция ограничава правото на основаване на сдружения и асоциации. Полицията продължава да арестува демостранти, да ги малтретира и измъчва. Правителството ограничава религиозните малцинства и някои форми на религии, както и действията на някои политически партии и лидери близки до про-кюрдската Народна Демократическа партия. Правителството продължава да привлича под отговорност и да задържа активисти на движения за човешки права, журналисти, адвокати за тяхната позиция. Насилията срещу жени продължават и дискриминацията на основата на пол, религия, националност са факт. Детският труд е широко разпостранен."

В навечерието на 90-тата годишнина от Арменския Геноцид и на прага на евентуални преговори за членство в Европейският Сьюз турското правителство би следвало да признае злодеянието над арменския народ, така както Германия призна факта на избиването на на шест милиона евреи през Втората Световна война. Ако турската държава направи това, то би било позитивен сигнал кьм световната общност, че страната е избрала цивилизован път на развитие и рецидивите са останали в миналото.

България е една от малкото държави в Европа, където арменският геноцид не е признат с решение на парламента. Не се води и дебат по този вьпрос. Няма и политическа сила, която да се е ангажирала сьс становище. Диспутът, който се води в страните от ЕС относно кандидатурата на Турция е тема табу в България.Очевидно процесите протичащи в ЕС не касаят обединената политическа класа у нас. Политическата амнезия е широко разпостранена, точно така, както мислеше Адолф Хитлер: "Кой след всичко говори за унищожаването на арменците?"

Първи споменавания за произхода на арменците (Петър Добрев)

.....По време на Великото преселение се прехвърлят в Мала Азия и създават свое царство - Фригите. Те помагат на Троянците във войната срещу гърците, а след разгрома на Троя присъединяват нейните територий към държавата си. Фригите продължават завоеванията си на изток, където превземат и унищожават Хеската държава в 1190 пр. н.е. Някъде по това време от фригииските племена се отделят арменците, за да заживеят отделно в сегашните си земи още от XII в. пр.н.е......

Арменски преводи на Библията

Армения е първата християнска държава в света. Християнството става официална религия през 306 г. (или 314 г.) по време на царуването на Тирадит III (238–314 г.) вследствие на велики чудеса, извършени от Григорий Лусаворич, наричан Илюминатор. През 3.–4. век арменската азбука все още не съществува и християнството в Армения се разпространява главно под влиянието на сириакските версии на Библията, а в повечето случаи – само на устна традиция. Григорий представя византийската текстова традиция и с помощта на Тирадит основава школи за обучаването на свещеници в столицата Вагхаршапат и на други места.

С установения през 378 г. контрол над Армения от персийския цар Сапор започва тотално преследване на християните. За да предотвратят каквито и да е контакти с Византия, новите управници затварят училища, забраняват гръцкия и изгарят всички гръцки книги, между които и Библията. Въпреки че тази атака не успява да спре християнското културно развитие на Армения, в много от случаите по-младите свещеници не познават гръцкия език, което ограничава разбирането на Светите писания.

Създадената ситуация принуждава търсенето на подходящи преводачи. Традицията разказва, че по време на заточението си в Кукузуз (404–407 г.) Кристосъм съставя арменската азбука, за да преведе Псалмите, но това свидетелство е малко вероятно.

По-правдоподобно е твърдението, че през 402 г. в столицата Вагхаршапат се провежда съвет на благородници, епископи и водещи свещеници, на който цар Врамшапоук предлага на Месраб (или Маштотс) и Исак (Сашак) Католикус да преведат текста на Библията на арменски език. Месроб е придворен секретар и като такъв владее пахлави, сириак и гръцки, а Исак е роден в Константинопол и е получил образованието си в Кесария.

Никоя от познатите им азбуки не съответства пълно на говоримия арменски, затова около 406 г. Месроб създава арменска азбука от гръцки и пахлави букви. Заедно с двама от учениците си той започва превода на Притчи в Самосата, след което превежда и целия Нов завет от гръцки. Като не успява да намери пълен гръцки ръкопис, в 411 г. Исак превежда сириакската Пешита.

Междувременно двама от учениците са изпратени до Константинопол, за да получат пълен препис на Библията. Те присъстват на Ефеския събор от 431 г., за което по-късно пише Теодорет. Пратениците се завръщат с копия на Библията от Императорската библиотека в Константинопол. На базата на тези ръкописи през 436 г. Месраб, Исак и учениците им завършват пълния превод на Библията на древноарменски език.

Без съмнение използваните източници са копия на преписите, приготвени от Евсевий по заповед на император Константин. Арменският превод е направен напълно от гръцки. Старият завет почти изяло е преводен от LXX, а не от еврейски. За превода на книгата Данаил е използвана по-акуратната версия на Теодосий. Древноарменската Библия не включва Откровение. Книгата е преведена едва през 8. век, а започва да се чете литургично едва през 12. век.

В средата на 6. век арменската версия на Библията претърпява ревизия с цел съгласуване с Пешита. Ревизията съдържа промени в Лука 22:43–44, Матей 28:18 е по-близък до Йоан 20:21 (както в Пешита), Марк 16:9–20 включва добавката на презвитера Аристон (Етшмиадзин, 986 г.), а Матей 27:16–17 чете Исус Варава (пълното името на осъдения според няколко кесарийски ръкописа и Синайския палимпсест, което Ориген редактира на Варава).

Около 16. век започва печатното издаване на арменската Библия. През 1656 г. са издадени Псалмите, а едва през 1666 г. епископ Оскан Ериван издава цялата арменска Библия в Амстердам. За съжаление използваният ръкопис е дефектен. Следва издание в Константинопол (1705 г.), Венеция (1733 г.) и изданието на Новият завет на д-р Зохраб (1789 г.). Излизат от печат и няколко критични издания: Венеция (1805 г.), Серампур (1817 г.), както и константинополско издание на Стария Завет с еврейския текст под линия (1892 г.).

Тъй като писменият древноарменски (наричан грапар или писмен) вече не се използва, съвременните ревизии на арменската Библия съществуват в два литературни диалекта:

1. Арарат арменски. Първата версия на Новия завет на този диалект е направена от Дитрих и публикувана от Британското и чуждестранно библейско дружество в Москва през 1835 г. Следва издание на Псалмите (1844 г.), а след това – и на целия Стар завет.

2. Константинополски арменски. Ревизия на арменския Нов завет на този диалект е направена от д-р Зохраб и издадена от Британското и чуждестранно библейско дружество в Париж през 1825 г. Ревизия, направена от Адгер, е издадена в Смирна през 1842 г. През 1846 г. е издадено и ревизирано издание на Стария завет.

В ревизията на арменския превод участва и д-р Елиъс Ригс. С негово участие Библията на турски език, издадена от Американското библейско общество, излиза с арабски и арменски букви в Константинопол през 1878 г. и е последвана от ревизирано издание през 1886 г. Ригс издава още превода на Писанията на съвременен арменски (Смирна, 1853 г.), „Граматически бележки по съвременния арменски език” и речник (Смирна, 1847 г., Константинопол, 1856 г.), както и граматика на турския език, изписван с арменска азбука.

Доний К. Донев, 21.02.2007